Притча за вола и магарето

"... Волът се оплаква на магарето от орисията си:
    -Бъхтя се от зори до мрак. Колкото и силно да пече слънцето, колкото и кожата ми да е протъркана  от ярема, трябва да дърпам плуга. А ти си живееш безгрижно. Мятат на гърба ти пъстро одеяло и твоята работа е само да отведеш господаря където иска. Ако той си остане вкъщи, ти си почиваш и по цял ден пасеш крехка трева. 
    Въпреки че било инатливо и всички бягали от него, когато започнело да хвърля къчове, магарето харесвало вола и му съчувствало. Ето защо поучително казало:
  - Приятелю, виждам колко тежка е участта ти и настоявам да ти помогна. Ще те науча как да си починеш поне един ден. Сутринта, когато робът дойде да те впрегне в ралото, легни на земята и започни да мучиш, за да реши, че си болен.
    Волът послушал съвета. Като го видял как се тръшнал на земята, робът изтичал при господаря, за да му каже, че волът се е разболял и не може да тегли ралото. Господарят наредил:
   - Тогава впрегни магарето, защото оранта не може да чака!
   И така магарето, водено от доброто си желание да помогне на приятел в беда, било принудено да върши неговата работа. Вечерта, когато най-после го разпрегнали, сърцето му било натежало от злост, краката - от умора, и кожата му била изранена от ярема.
   Стопанинът се задържал на двора, за да чуе какво ще си кажат  животните. Пръв заговорил волът:
    -Ти си добър приятел. Благодарение на мъдрия ти съвет, спечелих един почивен ден. 
   - А пък аз - сопнало се магарето - съм като мнозина добродушни глупаци, които се хващат да помогнат на приятел и накрая им се налага да вършат неговата работа. Втори път няма да се хвана. Сам ще си теглиш ралото, защото чух  как господарят нареди на роба да доведе месаря, ако пак се разболееш. Така ти се пада, мързел такъв!
   От този ден насетне не си проговорили и така свършило приятелството им. 
   ...
   Поуката е много простичка: "Ако решиш да помогнеш на приятел, направи го така, че да не ти се наложи да поемеш бремето му. "

                                   Из "Най-богатият човек във Вавилон", Джордж С. Клейсън